България плаче за Дякона!
Все по-често си мисля за фантазиите. За какво мечтаем през днешния ден, защо мечтаят децата ни, имаме ли въобще фантазии? Разбираме ли ние, през днешния ден след 144 години думите, изречени за една фантазия: “Мечтая да видя България свободна. Затуй обричам живота си на тази фантазия. За нея мисля - за свободата българска! “ Да, 144 години ни разделят от оня леден 19 февруари - тъмен и злокобен...
Затварям очи и слушам, че България плаче. Към нея, святата, са отправили поглед най-чистите сини очи - горди и тъжни - към майка България.
Дали е разсънен духът български? После слушам тишината. И чувствам, че духът му е тук - след 144 години Левски е жив! Все още! Отварям очи и се запитвам какъв брой постоянно ние, потомците, обръщаме взор към него? Съхранен ли е духът му? И дали ние сме били неговата фантазия?
Та за тях, за фантазиите, си мисля през днешния ден и за бъдещето, в което не нас, а него виждам – горделив и възвишен, беседва с децата ни. И нека в фантазиите им я има и нея – България! Тя, мъченицата, която през днешния ден плаче! Затворете очи и чуйте – България плаче за Дякона!
Автор: Тотка Динева, начален преподавател в СУ " Христо Ботев ", град Павел баня
Инфо: www.actualno.com
